Планината Абруцо е може би най-глухото кътче в Италия, съхранило уникални традиции и начин на живот
Преди няколко години местният антрополог Емилиано Джанкристо Фаро открехнал завесата на неизвестността в тази необичайна област, правил интервюта с тълкуватели на сънища, с практици на нетрадиционната медицина и езически шамани. Но най-странен се оказал обредът серпари – фестивалът на заклинателите на змии.
Именно по тези места преди около 200 години се появило племето марси, откъдето водят началото си изворите на италианската култура. Хората му се славели с таланта си на заклинатели на змии и дори били наемани за изчистване на улиците на Рим от опасните влечуги. Те приготвяли лекарства от главите им и умеели да лекуват ухапвания от отровни змии. Всяка пролет местните жители принасяли в жертва на богинята Анджиция живи змии и обредът се запазил до Средновековието.
През X – XI в. по тези места живял, проповядвал и вършел чудеса абатът бенедиктинец Доменико ди Фолиньо. За подвизите му през 1104 година (само 73 години след смъртта си) Доменико бил канонизиран и станал покровител на Кокуло, а на личността на християнския светия автоматично се наложил образът на езическата „змеебогиня“ Анджиция. Освен защита от змийски ухапвания му приписвали способността да освобождава душите, попаднали във властта на върховния змей – Сатаната. Нещо повече, в негова власт се оказало лечението от бясно куче и от мъчителен зъбобол. Смята се, че треска от скамейката, на която свети Доменико спял приживе, е чудесно средство против всякакъв стоматологичен проблем.
По време на празненствата в чест на светията статуята му буквално е покрита с множество живи змии: те пълзят, съскат и увисват от нея, обвиват се около врата и ръцете му, опитват се да обхванат тялото му. Процесията със статуята започва бавното си движение из уличките на Кокуло, съпроводена от многобройни зрители и фотографи. Змиите са изключително активни, но погледът на светията от 900 години излъчва спокойствие. Когато процесията се връща в храма, змиите биват пускани далеч извън пределите на селото, макар че допреди 70 години било прието да бъдат изгаряни, символизирайки жертвоприношение.
Джанкристофаро отбелязва, че в условията на непрекъснат процес на глобализация и постепенна загуба на културна индивидуалност е много важно съществуването на такива традиции. Или поне жителите на Кокуло не смятат да се отказват от уникалната си култура нито днес, нито когато и да било в бъдеще, пише вестник „Всичко за семейството“.
Leave a reply